— А ти, Присила? Откога имаш това заведение?

— От пет години.

— И колко ти струваше?

„Часове по гръб“ — искаше й се да каже. Часове наред с потни, дебели фермери, които се оплакваха, че жените им не искат повече деца и им отказват съпружеските права, с груби каубои, носещи миризмата на обор със себе си.

Отначало беше работила в Джеферсън. Последната спирка на границата. Но когато железопътната линия пресече града и го отвори за търговия, Присила се премести във Форт Уърт — там се пресичаха пътищата на целия щат. Той беше шумен град, пълен с каубои, които нямаха търпение да изхарчат парите, спечелени от добитък.

Присила се погрижи реномето й да е на висота. В онези дни тя даваше на клиентите си еквивалента на това, което плащаха. Понякога даваше и повече. Тя беше популярна. Спести пари. Когато спечели достатъчно, отиде при един банкер, неин клиент, и тайно подписа полица за покупката на салона. Накупи всичко необходимо и го превърна в място за удоволствия от висока класа, което привличаше не само буйните каубои, но и собствениците на добитък, които ги наемаха. Не се поскъпи да направи разумна инвестиция и се разплати с банкера за две години. Като се изключи оскърблението за „приличното“ общество, установяването на Присила в района, известен като „Дяволското място“ не й създаваше особени финансови проблеми.

— Ако се нуждаеш от работа, винаги можеш да получиш тук — да раздаваш карти, или като охрана.

Джейк се засмя и постави празната си чаша до гравюрата.

— Не, Присила, благодаря. Аз съм каубой. Не обичам стени около себе си. Между другото, ако непрекъснато съм тук твоите момичета ще стоят като хипнотизирани. Не можем да си позволим това, нали? — подразни я той.

Присила се намръщи, обличайки черна сатенена рокля. Пурпурното перо в косата й сега беше заменено с черно блестящо перо с кристална закопчалка.